Син на луната
Автор: Jaar

     Стоеше пред панорамния прозорец на луксозния си апартамент и наблюдаваше безмълвно тъмното нощно небе. Бе новолуние и луната не се виждаше във висините. А светлините от центъра на града заглушаваха светлината на звездите и небето изглеждаше неприветливо, сякаш на него няма живот.
     От предпоследния етаж на небостъргача Марк бавно местеше поглед по сградите отсреща, по осветените улици, по небето, по живота си… Автомобилите забързано се точеха по широките булеварди, точно както дните пробягваха през неговия живот. Но в същото време той беше безкраен – като високия тъмен небостъргач, устремил се към небето. Сякаш постоянно търсеше нещо отдавна изгубено, и той се чувстваше обвързан към висините, или по-точно към луната…
     Да, безкраен. Животът никога не достигаше своя край. С една дума – той беше безсмъртен. Никога не го беше искал, но и никой не го бе питал. Марк беше взел каквото може от живота – власт, слава, пари, но те не го интересуваха; беше имал своите прекрасни мигове, беше обичал и беше обичан, бе имал много жени, но никога не откриваше щастието. Понякога сякаш го докосваше, но усещането бързо отминаваше. “Какво е да бъдеш щастлив?”, запита се той. “Да видиш луната.” Собственият му отговор го стресна. Но пък се доближаваше до истината. Луната го вдъхновяваше. Изпълваше го необяснимо с живот. А точно в момента му липсваше. В нощи като тази, когато луната отново се заражда, Марк винаги се чувстваше потиснат.
     Откъсна поглед от гледката на градския център и за сетен път си каза, че въпреки всичко парите си бяха удобство. Може би излишно в много случаи, но… “И без апартамент в най-високата сграда в града мога да живея. Но ще ми липсва гледката. Нищо друго.” Марк осъзна, че мислите му звучат като извинение за богатството му, но той беше правил опити в миналото да живее просто, като съвсем обикновен човек. И нищо не се промени. Нито животът, нито любовта, най-малко пък щастието – остана си все тъй далечно. Затова той реши да се посвети на нещата, които поне малко го радваха. Като гледката през панорамния прозорец.
     Спомни си за просяка, който бе видял същия ден. И не се почувства виновен, че живее в такъв апартамент. Защото ако не беше той, щеше да бъде някой друг, който дори нямаше да поглежда през прозореца. И нямаше да види живота – на другите; и на самия себе си. А просякът щеше да продължи да обикаля по улиците и да моли за милостиня.
     Марк въздъхна. Винаги го обземаха мрачни мисли при новолуние. Копнежът по луната, който се опитваше да превъзмогне, да забрави в тези мигове, го обсебваше и той ставаше непоносим – не толкова за околните, колкото за самия себе си.
     Настани се удобно на дивана с питие в ръка и се загледа в Дървото. Хората кръщаваха колите, животните, играчките, той пък беше дал име на цветето си. Казваше се Дървото. Звучи нелепо, но той чувстваше, че е правилно. В една не особено голяма саксия растеше нещо като дърво – от съвсем ниско пънче излизаха пет тънки клона, които се разклоняваха малко по-високо. Кората имаше особен, неопределен цвят – нещо между светло бежово и бледо зелено с млечен отблясък. И нямаше нито едно листо. Никой не бе виждал такова растение, нямаше го и в каталозите. Често му казваха да го изхвърли, за какво са му някакви си пръчки, но той знеше, че Дървтото е живо.
     Беше роден някъде през Средновековието. Не помнеше много от първите си десетина години. Леля му го отгледа, защото майка му умряла при раждането. Въпреки това той я помнеше – легнала, с коси разпилени по възглавниците, затворила очи във вечен сън. Знаеше, че е невъзможно, но бе сигурен, че това е истински спомен. Няколко месеца по-късно и баща му умрял. “Не можа да понесе мъката”, казваше леля му.
     Дървото го засадила майка му. Няколко години то се развивало чудесно, но когато той се е родил, листата окапали. От тогава не бяха пораснали отново, но Марк се надяваше, че някой ден…
     През всичките тези години, където и да отидеше, взимаше Дървото със себе си. Винаги се грижеше за него – не изискваше много усилия. “Колко малко е необходимо, за да поддържаш нечий живот – да го поливаш редовно. Но нима това е достатъчно, за да бъдеш щастлив? Дали сам трябва да достигнеш щастието или други трябва да те дарят с него?”
     Марк отправи още един търсещ поглед през прозореца, но луната я нямаше. Загуби се и блясъкът в очите му и той потъна в неспокоен сън…

     Пълнолуние. Безоблачното небе е озарено от загадъчно сребърно сияние. Марк караше по пустия път. Очите му улавяха лунните лъчи и сякаш блестяха със собствена светлина. Опиянен от неземната светлина и многото алкохол, който беше изпил на приема, той си проправяше път през дебрите на съзнанието си. Сетивата му бяха замъглени, реакциите – отдалечени, той престана да бъде господар на тялото си. Обгърнат с плаща на мислите, Марк се отдалечи в едно кътче на съзнанието и се загледа към очите си, далеч, отвъд досега му. Насаме с мислите си, насаме с луната, насаме с живота.
     Беше взел всичко от живота. Но не бе взел от смъртта. Може би само тя би могла да го дари с търсеното щастие. Повечето хора казваха, че любовта носи щастието, но той знаеше, че не е така. Имал бе много жени в своя дълъг живот. И бе изпитвал чувства към всяка една от тях. Никога не лягаше с жена, която не обича. Приятелите му, от който и да е век, му казваха, че е идеалист, че е глупак, дори – че е мекушав. Марк не им обръщаше внимание. И им прощаваше. Защото познаваше красотата на секса, обгърната от обаянието на любовта, която незменно водеха до страстта, до изгарящите чувства. И в никакъв случай не би ги заменил за простото задоволяване на плътта.
     Навлезе в града. Минаваше по една малка улица, където няколко жени се опитваха да привлекат вниманието на шофьорите.
     Марк презираше проститутките. Продаваха плътта си за пари, за нищо. А погубваха себе си, чувствата, човешкото у тях. От далечното кътче на съзнанието си той започна да презира и себе си. Защото спря до една от тези жени, отвори вратата и я покани да се качи.
     Лунната светлина проникваше през очите му, някъде далеч напред. Пленен в собствената си душа, изгубен в съзнанието си, но намерил себе си, той не направи нищо. Дори когато пристигнаха в небостъргача и се качиха в апартамента му.
     Марк се обливаше в неземната светлина, потъваше, губеше връзка със света; сякаш правеше любов със самата луна.
     А тялото му се задоволяваше на леглото. Той не усещаше нищо. Прекъсна досега с материалното и се отдаде на луната …

     На сутринта се събуди отново в тялото си. През нощта за пореден път беше докоснал щастието, което не можеше да задържи; но и унижението. Презираше най-вече себе си за това, което бе извършил. Защото бе прекрачил отвъд представите си, отвъд човека, който беше.
      “Всъщност, какво се беше случило?”, запита се Марк, но не можа да си спомни. Мислите му постоянно се връщаха към прегръдките на луната, към екстаза. Сексът с тази жена не бе оставила никакъв спомен у него.
     Чу как някой ридае. Отвори очи и видя жената – “простутката”, напомни си той – да седи на дивана и да плаче тихо. Без да знае защо го направи, Марк стана и отиде до нея. Тя се стресна и го погледна виновно.
     – Извинявай! Изглеждам като глупачка. Никога досега не ми се е случвало. Не, не е заради теб. Просто земята е толкова далеч тук горе. Почти не я усещам. Сякаш съм откъсната от досега й. За първи път губя усещането и ми е трудно да го превъзмогна.
     Марк седна до нея и я прегърна. Тя го погледна изненадано, но не се отдръпна. Мислите му сякаш обърнаха хода си, чувствата му се преплетоха, скритите кътчета в душата му се разкриха и го завладяха.
     И двамата се чувстваха много близки, въпреки че той ненавиждаше проститутките, а нейното мнение за богаташите не беше много по-различно. Думите й звучаха толкова познато. Всеки път при новолуние, Марк изпитваше подобна… криза. Огледа по-добре жената, която тялото му, или може би интуицията, бяха избрали предишната нощ. Имаше нещо особено в нея, нещо, което го привличаше неизменно. Не можеше да го опише. Отблясък в очите й, чертите на лицето й… Дори не можеше да го улови. Бе нещо като излъчване, едновременно много познато и твърде различно.
     Двамата излязоха да се поразходят в парка. Говориха за много неща. Тя му разказа за своята връзка със земята, както сама я наричаше. А той за първи път описа на някого привличането си към луната. Докато вървяха между дърветата, Марк не можеше да познае себе си. Принципите му бяха рухнали, идеалите – забравени. Започваше да гледа на живота от малко по различен ъгъл.
     Преди да се разделят, той й даде една от кредитните си карти. Тя я взе без да се колебае и двамата си казаха сбогом.
     Няколко часа по-късно Марк летеше със собствения си самолет към далечен тропически остров. Трябваше да разнообрази обстановката, хората, с които се срещаше. Да преоткрие себе си, да оцени и разбере действията и поведението си през изминалото денонощие. Докато приготвяше багажа си въобще не забеляза, че на Дървото бяха поникнали съвсем малки листенца …

     Върна се след месец и половина. В деня преди новолуние. След като затвори вратата, отиде да провери дали портиерът беше поливал Дървото. Въпреки че той винаги го правеше, Марк реши да провери. И тогава видя листата – поникнали по клоните, които през целият му живот са били голи! Тънки, дълги и тесни тъмнозелени листа. Приличаха на мечове. И наистина имаха сребърен отблясък. Но създаваха усещане за неповторима мекота и нежност.
     Марк седна срещу Дървото и го съзерцава с часове. Нещо в него се пробуди, прекърши, промени. Тъкмо бе успокоил душата си, а сега отново се сблъска с непознати, различни, противоречиви чувства.
     Падна мрак. Наближаваха най-тежките часове за него – времето около новолунието. На врата се позвъни. Той отвори и я видя. Жената от онази нощ. Марк я покани вътре и затвори вратата.
     – Бременна съм. Детето е от теб. Знам, че няма да ми повярваш. Но от онази нощ не съм спала с никой друг. Парите, които ми даде, ми позволиха да се откажа от работата си. Не, можех да го направя и досега, но никога не събирах достатъчно смелост, боях се от промяната. След нашия разговор в парка се... промених, почувствах неща, които не бях изпитвала от много време. Не искам нищо от теб. Даде ми достатъчно пари. Моля те само да ми препоръчаш някоя добра клиника. Не искам да рискувам.
     През цялото време Марк стоеше пред нея и не можеше да й отвърне. Не знаеше какво да каже. Нито една жена, с която бе имал връзка, не го дари с деца. Знаеше, че причината не е нито в него, нито в жените, с които е бил.
     Дете! Нима то можеше да го направи истински щастлив? Никога досега не бе мислил за това.
     – Не знам как стана. Вижда ми се невъзможно. Не беше… време.
     – Запази го. Искам това дете. Заживей с мен и го роди.
     Тя го погледна невярващо. Марк я прегърна и погледна към Дървото – то сияеше в меки сребрсто-зелени тонове – сякаш се опитваше да замести луната, която бе изоставила нощното небе.

     Двамата заживяха заедно. Тя му показа красотата на природата, която той дотогава не бе осъзнавал. Вслушваха се във вятъра, сливаха се с водата, доксоваха се до различния живот в дърветата и тревата. Започна да открива живота във всеки един миг, във всяко едно действие. И се научи да обича, да обича жена, която в началото бе презирал.
     Роди им се син. Кръстиха го Нарлан.
     След няколко години им се роди и дъщеря. Тера беше пълната противоположност на брат си.

     Двадесет години по-късно, докато се бръснеше пред огледалото, Марк за първи път забеляза нялкото бели косъма в косата си и малкото ситни бръчки по лицето. Остаряваше. И не само видимо. Чувстваше го. И се радваше.

     След още двадесет години Марк се сбогува с този свят. Затвори очи за последен път с усмивка. И с надеждата, че в смъртта, или отвъд нея, ще открие щастието, което не бе намерил през дългия си живот.